Само ако…или …следващия път

            Години наред не осъзнавах, къде греша в личния си живот. Блъсках си главата и не можех да разбера, защо нищо не се нареждаше така както искам. И така докато един ден не осъзнах, къде всъщност греша. Грешах когато се опитва да разбера урока си от всяко препятствие, което ми изпращаше съдбата, и се вглъбявах и се чудех защо на мен. Ами ако бях постъпила по друг начин, ако..ако…само ако бях направила това или само ако бях казала онова. И така години наред не можех да осъзная, че всъщност живота си тече и не чака да стигнеш до отговора само ако бях постъпила така, щеше да стане това… Оказа се, че бях изгубила няколко години да размишлявам върху дилеми за миналото. Онова минало, което не можех да върна и не можех да променя.

       Прозрението за тази моя грешка дойде с една книга на велия, поне според мен, д-р Норман Пийл  - свещенник, духовник и психолог, за когото дори не бях чувала допреди няколко месеца. Но както казват хората: ако ти е писано да минеш през нещо или да срещнеш някого, никой и нищо не може да промени този факт.  Срещата ми с д-р Пийл макар и задочна ще остави белег в моя живот. Тя промени възгледите ми за живота и ценностите в него. Научи ме, че не трябва да се живее в миналото, а да се наслажда­ваш на настоящето и да мислиш позитивно за бъдещето. Но най-важният урок беше да я изтрия думичките „само ако” от моя речник. Ще кажете защо, това са просто две думи. Но замислили ли сте се, какво се крие зад тях. Съжаление, несигурност, размили за миналото, което не може да променим. Само ако бях отишла да уча в този град или бях срещнала този човек по-ранно. СТОП. Спрете дотук. Всяко нещо си има причина. Това, че не я осъзнавате сега, че не може да я прозрете с очилата, които сте си сложили в момента, не означава че няма логическо обяснение на всичко.

        И ето ще Ви дам прост пример с мен. Като зрелостник бях изправена пред дилемата – а сега накъде? Въпрос, който вълнува всеки завършващ. Отговорът беше лесен – искам да стана студент и да продължа да уча. Но тук се изправих пред тежкия избор – какво да уча, тоест каква специалност и в кой ВУЗ? Ако трябва да съм честна избрах две коренно различни направления – право и икономическа специалност, която се преподава в три ВУЗ-а. И за да съм напълно откровена искам да стана юрист, смятах, че това е моето призвание и там виждах попрището, на което искам да се изявявам. Така се стекоха нещата, че на първо класиране трябваше да избирам – да чакам за право или да стана студент икономист по първо желание. Не знам дали вътрешния ми глас или родителското тяло спомогнаха да взема своето решение, но в крайна сметка продължих да изучавам икономика. Казвам продължих, защото това учех и в средното си образование. И с риск да прозвучи не скромно, скоро осъзнах че аз не съм родена за юрист. Не защото не вярвам в правосъдието или в истинността на правораздаването, а просто защото не исках и не можех да си представя да защитавам виновни хора. Да знам, че някой е отнел човешки живот или е опропастил такъв и да се налага да пренебрегвам ценностната си система.

Така ми се стече живота, че това с което се занимавам и до ден днешен е свързано с икономиката. Аз продължавам да усъвършенствам знания и практика и междувременно си дадох сметка, че няма случайни неща.

       Но най-важният урок, който научих, е да не съжалявам за неща, които не мога да променя и не зависят от мен. Обещах си никога повече да не споменавам „само ако”. Отначало е трудно, повярвайте ми….но със всеки изминал ден ми ставаше по-лесно. И когато си помислех за тези две думи…веднага в съзнанието ми изниква коректива – „следващия път”. Следващият път ще постъпя по друг начин, следващия път ще направя това или онова…Забраних си дори да си мисля за тези две думи поотделно – „само ако”.

Сега живея казвайки „следващия път” и се уча да живея щастливо с поглед към бъдещето, а не към миналото. Не обръщам внимание на неща, за които не си заслужава да се ядосваш, не съжалявам за хора и случки от моето минало. Правя си поуките и си вземам урока, който животът ми е отредил, вдигам глава и продължавам напред. Смело. С едно наум за бъдещето. Но негледайки назад. Защото знам, че смисъл няма – миналото си е минало. Трябва да се живее в настоящето с визия и поглед към бъдещето и това, което искаме да ни се случи.